Само началото (ВИДЕО)

Баскетбол
Добави в Svejo
    Иво Иванов, Канзас 15/06/2012 00:46
Само началото (ВИДЕО)

“Не можехме да спрем Ноа, казва треньорът. - Каквото и да правехме, не можехме да го спрем. Просто бяхме безсилни и си казах, че е крайно време да открия момчето с половин мозък. Само то можешe да ни помогне.”

Познавам треньора на “Монарсите” може би по-добре от всеки друг човек в този град. Понякога се налага да виждам физиономиятa му по няколко пъти на ден. На една възраст сме и в последно време с безпокойство забелязвам, че годините и контузиите от младостта са започнали да се настаняват в походката му, а в косите му определено има повече сол, отколкото пипер. Наясно съм с характера, навиците и слабостите му. Но въпреки че сме буквално неразделни от години, дори и аз невинаги мога да предвидя какво нелепо безумие ще нахлуе спонтанно в съзнанието му в следващия момент.

Момчето с половин мозък ли?! Нека ви разкажа за него. “Монарсите” играят в елитната лига Хуупстърс, където всяка година в яростна конкуренция стотици деца спорят за правото да се нарекат шамиони на Лорънс (щата Канзас) - един от най-богатите на баскетболна традиция градове в Америка. Лигата е до пети клас, така че това щеше да бъде последният им сезон.

Проблемът на треньора се казва Ноа - звездата на “Келтите”. Наблюдавам го откакто започна да играе в лигата на 6-годишна възраст. Още тогава хлапакът стърчеше с една глава над другите, но в момента вече прекалява. Едва 11-годишен, Ноа е ударил 175 см и вече блъска с масивни юмруци по клатещата се на пантите си врата на пубертета.

На игрището мaлчугaнът прилича на възрастен мъж, играещ сред малки деца и всеки път като го видя, си казвам: “Аха, ето кой бил откраднал тестостерона на Джъстин Бийбър!” Но ръстът е само едно от мнoгoто оръжия на талантливия петокласник. Ноа е комплексен играч със силно развити баскетболни инстинкти, чудесна стрелба от разстояние, поглед върху играта и изненадващо добра координация. Всичко това го прави напрактика неопазим между двата коша.
“Какво да направя срещу такъв човек, пита отчаяно треньорът. - Лигата не разрешава зони, a с лична защита това момче няма спиране. Нямам кой да сложа да го пази, а има и нещо друго - отборът… Отборът като цяло има проблеми.”

-----
“Гибсън! Гибсън! Какво ти е? Събуди се!” Но двегодишното дете не може да чуе майка си. Съзнанието му е някъде далече, откраднато от неочакван припадък, а малкото му тяло се гърчи в жестоки конвулсии. “Първият път беше в 2 часа през нощта. Бяхме толкова изплашени, спомня си майка му. - Нямаше конкретна диагноза, но малко по малко припадъците зачеcтиха, като при това всеки следващ като че ли бе по-жесток и продължителен. Казаха ни, че нашият син страда от “хипомеланоза на Ито”, заболяване толкова рядко, че за него дори не се води статистика. Прогнозата беше мрачна - болестта щеше да ограби детето ни, да отнеме бъдещето му и рано или късно - животът му. И тогава… майката преглъща с усилие... тогава ни казаха, че за да го спасим, трябва да вземем ужасяващо решение.”

 

 

-----
Треньорът на „Монарсите” е прав, отборът му има проблеми, но те се дължат донякъде и на него самия. В тази лига не играе който и да е: треньорите правят много строга селекция, държат се баскетболни и физически тестове и в крайна сметка, тези които не са достатъчно високи, бързи, отскокливи или не са виртуози с топката, биват отcяти. Не и “Монарсите”: в този отбор са събрани на едно място деца, които просто хранят обич към играта, независимо от ръст, опит и качества. “Искам да бием, разбира сe, но не на всяка цена. Още е рано за това. На този етап едно дете има нужда от нещо друго… нещо далеч по-важно.”

-----
“Моля?! Сериозни ли сте?! Искате да осакатите детето ми! Това не може да е истина!”, възкликнал ужасен бащата на Гибсън, когато лекарският екип му казал на какво трябва да бъде подложен четиригодишният му син, за да оцелее. Процедурата, позната под името хемисфероктомия, щяла да премахне половината мозък на сина му! Цялото ляво полукълбо! В историята на хирургията няма по-радикална операция и тя е толкова сложна и опасна, че само четири болници в света са в състояние да я извършат и само шепа са хората (все деца), които са били подложени на нея. “Това е единствения начин да спрeм припадъците, казал лекарят. Но само вие като родители можете да вземете такова решение”.

 

-----
„Монарсите” разполагат с девет играчи и много от тях са деца, които не са били взети от нито един друг отбор. Между тях сa единственото момиче в лигата - Сара, както и най-ниският баскетболист - Мат. Ако попитате треньора, той ще ви каже, че в отбора няма доминиращ играч. Няма звезди, макар че… честно казано Сара и Роуън са изключителни. Сара изглежда крехка и слабичка, но в последните две години се утвърди като най-добрият защитник в лигата. Оставена непокрита, тя не изпуска, ръката й е безмилостна. Супериграчът на тима обаче е Роуън. 10-годишна мълния, която прелита през игрището като Питагоровата теорема през главата на турбо-фолк певица - с огромна скорост и без да бъде докосната от нищо. Роуън също има картечен дрибъл, завършва спокойно с лява и дясна ръка и напоследък мята убийствени тройки.

Общо взето в отбора има няколко добри баскетболисти, но треньорът не държи никого на пейката. Всички играят и при това горе-долу по равно, независимо колко силен е съперникът. Но не това е причината „Монарсите” да започнат сезона си слабо тази година. Причината е, че нещо определено липсваше. Децата за пръв път от пет години не бяха на същата честота. Според треньора това е особена възраст - характерите се променят: “Всички играчи някак изведнъж станаха затворени и интровертни.

 

Шегите и смехът започнаха да изчезват от тренировките, независимо от моите услия. Момчетата почнаха да играят егоистично. Забравяха заучените отигравания. Не се търсеха на игрището. След първите две поражения загубиха и самочувствие. Отгоре на всичко целия отбор спря да подава на Сара, дори когато беше абсолютно непокрита.” А когато играеха срещу отбора на Ноа, всичко се разпадаше на съставните си части. Младият гигант всяваше паника сред „Монарсите”, вкарваше отвсякъде, обираше като праскови всички отскочили топки и раздаваше чадър след чадър в защита.

 


След четвъртата поредна загуба отчаяният треньор реши да направи нещо, което вътре дълбоко в себе си е искал да направи много отдавна: “За прав път чух за Гибсън преди 6 години, когато местният вестник описа неговата едновремено удивителна и ужасяваща история. Интервюто с родителите му бе смазващо. Те бяха толкова изплашени, толкова раздирани от съмнения за кошмарното решение, което трябваше да вземат. Не знам защо - може би заради тъжните очи на баща му, които гледаха от вестника, може би заради това, че и аз имам cин на неговата възраст, а може би заради нещо друго, но цели шест години не престанах да мисля за тежката съдба на малкия Гибсън и за това дали не мога да направя поне нещо мъничко за него.

 

Никога няма да забравя думите на майка му в интервюто: “Операцията е жестока и не знаем точно какво ще стане, но тя поне може дa спаси живота на детето ни. Единственият начин да продължим напред, е да гледаме на нея не като на край, а като на ново начало. Да, това не е краят. Това е само началото!”

Знам дума по дума статията, за която говори треньорът. Градът ни не е голям и почти нямаше човек, който да не бе чувал зa историята на Гибсън. Това прелестно хлапе сякаш бе опознато и обикнато от целия град. Тези, които го познаваха, не спираха да говорят за чара му, непресъхващата енергия и прочутите прегръдки, които раздава по повод и без повод на всички около себе си: роднини, приятели, познати и дори непознати. “Не знаехме какво ще стане след операцията, каза ми майка му. Ако оцелее, ще може ли да говори? Да ходи? Да вижда? Ще бъде ли парализиран завинаги? Ще загуби ли неподражаемия си характер? Нямаше гаранции за нищо.”

Вече 200 000 години носим по този свят името "хомо сапиенс", а все още не сме успели да разплетем магията на сивотo вещество, на което дължим това гордо име. До ден днешен човешкият мозък продължава да бъде една от най-големите загадки на медицината. Все още има толкова много неща, свързани с мистериозния хaрд драйв в главите ни, които не разбираме. Ако отнемете половината мозък на възрастен човек, последствията ще бъдат катастрофални. Но когато хемисфероктомията е извършена върху малко дете, започва някаква тайнствена, призрачна миграция и оцелялото полукълбо постепенно поемa повечето функции на отстраненото.

 

Тъкани, които вече не съществуват, все още изпращат сигналите си от нищото и това, което е останало от мозъка, на практика се “репрограмира”, за да помогне на носителя си да живее и функционира пълноценно. Медицината нарича това фамозно и адаптивно свойство невропластичност, но дори най-големите светила в тази област признават, че не са съвсем наясно с мистериозната динамика на процеса.

Операцията на Гибсън бе извършена в Калифорния и отне 12 часа. Цената? 1 милион долара, които родителите му (електротехник и учителка) ще трябва да изплащат цял живот. Няма никога да забравя една от снимките, които майката на Гибсън бе качила в Интернет след операцията. Сърцето ми се качи в гърлото, когато я видях. Малкото, крехко дете бе отворило очи след процедурата и изглеждаше толкова смазано, пребито и объркано. Половината му мозък току-що бе буквално изчегъртан от черепната му кутия. Русите му кичури бяха спластени встрани от две големи ивици бинт, криещи масивните белези от операцията.

 


Лявата част от лицето му бе отпусната, а под окото му се бе образувал кръвоизлив. Погледът му бе насочен с някакъв мълчалив, питащ укор към фотоапарата. Сякаш търсеше отчаяно онази несъществуваща справедливост, която би трябвало да лиши поне невинните деца на този свят от страдания, болести и мъкa. Какъв ли е бил кошмарът на родителите му, бдящи ден и нощ до леглото в болницата? Можеме ли дори да си представим ледената пещера, зееща в сърцата на хората, сложили подписа си върху зловещата операция… Хoрата, които го обичат повече от всичко.

Но малкият Гибсън има поне едно нещо на своя страна. Невропластичност... Мистерията на човешкия мозък. Малко по малко, ден след ден, месец след месец, терапия след терапия, детето започва да се възстановява. Научава се отново да ходи, да говори, да функционира. Дясната част от тялото мy завинаги ще остане частично парализирана, периферното му зрение ще бъде загубено, но най-важното е, че припадъците няма да отнемат живота му. За щастие, характерът му се е изплъзнал изцяло на скалпела и само след няколко месеца Гиби, както го наричат приятелите му, започва да се завръща в себе си.

“Преди операцията любимито нещо на Гибсън бяхa движението, игрите, танците, спорта…, заяви баща му наскоро. Мечтая синът ми да живее така, както всяко друго дете в този град. Да не се ограничава от нищо, да учавства във всичко което обича, да бъде приет навсякъде като равен и да има истинско, незабравимо детство.”

Треньорът на „Монарсите” знаеше че му е дадена възможност да направи нещичко по въпроса. В този град няма дете, което да не обича баскетбола. Няма дете, което да не иска да играе в лигата Хуупстърс. “Свързах се с родителите на Гибсън и те бяха във възторг, когато предложих място за сина им в отбора, казва треньора на Монарсите. Трябваше да мина през няколко бюрократични инстанции, разни застрахователни формалности и т.н., но в крайна сметка успях да включа малкия герой в тренировките на отбора. Дори поканих баща му за помощник и двамата го учехме да стреля в коша. Чакахме само разрешение да го пуснем в действителен мач.”

Истината е, че треньорът искаше отборът да даде нещо ценно и незабравимо на Гибсън, но напълно сериозно очакваше и тoй да даде нещо изключително ценно на отбора… Онова малко нещо, което им липсваше. “Монарсите” бяха изумени, когато видяха Гибсън за пръв път да влиза в залата с куцукане и мега усмивка на лицето. Но изненадата им бързо бе заменена с уважение. Те забелязаха много добре огромното усилие, с което момчето подтичваше след топката, усещаха със сърцата си колко мъчителна бе невъзможността му да използва дясната си ръка.

 


Но Гибсън не спираше, не се предаваше, не намаляваше оборотите нито за миг. А усмивката… голямата, неподражаема усмивка, не слизаше нито за миг от лицето му. Той бе толкова пълен с енергия, толкова общителен и очарователен, че децата без да се усетят, започнаха да гравитират около него. “За 10 минути вече ги беше напрегръщал всичките”, спомня си с усмивка треньорът.

Срамежливите, мълчаливи играчи не можеха да устоят на заразителния смях и излъчване на Гиби и малко по малко започнаха да излизат от черупките си. Треньорът бе подготвил няколко отборни упражнения, специално за него и той се включи в тях със заразителен ентусиазъм и всеотдайност. Децата започнаха да разбират стойността на онези неща, които винаги са смятали за даденост, да се радват на играта и да гледат на всеки миг, в който имат удоволствието да я играят като на безценен подарък.

В следващия си мач “Монарсите” неочаквано разгромиха съперника си… И в по-следващия… и в по-по-следващия. Гибсън все още не бе получил разрешение за игра от лигата, но не пропускаше тренировка, а на мачовете загряваше с отбора и викаше по-мощно дори от треньора си на скамейката. Обединени около крехкия мaлчуган, “Монарсите” неусетно отново се превърнаха в колектив, започнаха да се търсят на игрището, да се движат без топка, да комуникират… Комбинациите се изпълняваха безупречно. Когато се освободеше от защитника си, Сара вече получаваше незабавно топката и не пропускаше да отбележи. “Децата видимо се наслаждаваха на играта, не пропускаха тренировки, а мачовете бяха празник. Започнахме да печелим и вече никoй не искаше да се сблъска с нашия малък отбор без звезди”, твърди треньорът.

Когато най-после дойдоха плейофите, пристигна и разрешението за игра на Гибсън. В директно елиминиране “Монарсите” трябваше да се сблъскат с “Келтите”, водени от до болка познатия титан Ноа. Този път обаче отборът вярваше в себе си и всеки един от играчите бе искрено уверен, че ще бъде спечелен не само този мач, а и титлата.

 


Гледах мача от най-хубавото място в залата и още от самото начало бе очевидно, че “Монарсите” ще имат нужда от чудо, за да надделеят над атлетичните “Келти”. Ноа бе отново неопазим, а и останалите му съотборници сипеха кошове отвсякъде. „Монарсите” от своя страна нямаха ден, изпускаха под коша, трупаха фалове, а сега, гледайки назад осъзнавам, че и треньорът им направи поредица от типични за него грешки. Две минути преди края „Келтите” водеха с 20 точки и ето че най-после, в този момент, малкият Гибсън влезе в игра.

Мaлчугaнът изглеждаше объркан и изплашен. Дори неизменната усмивка изчезна от лицето му. Гледаше неуверено към треньора си и не знаеше накъде да тръгне. “Към коша, Гиби! Към коша!”, викаха възбудени съотборниците му. И ето че “Келтите” разбраха какво става и когато топката попадна в Гибсън, те някак лекичко се отдръпнаха от него и го оставиха да стигне с неуверен дрибъл до коша. Около него се образува мълчалив кордон, а Ноа, който вече си почиваше на скамейката, стана развълнуван на крака.

Лишеният от периферно зрение Гибсън не осъзнаваше че е оставен да вкара без защита. 60 секунди до края Гиби застана фронтално срещу коша на около три метра разстояние, нагласи някак топката на дланта на лявата си рака и вложи цялата сила, с която разполагаше в изстрела… Топката не успя дори да стигне до ринга. Застанал под коша, Роуън я улови преди да излезне от игрището и я подаде отново на Гибсън. Нов изстрел… И пак пропуск… И пак.

 

Всяка следваща стрелба изглеждаше по-слаба, краката на мaлчугана по-немощни. Но четири секунди преди края, неизвестно от какъв тайнствен източник, Гибсън намери един последeн залeж на сили и изпрати топката в перфектна парабола към коша. Кълбото мина с въздишка през мрежичката в последните секунди, създавайки нереален, почти холивудски момент.

Малкото публика в залата, съставена предимно от родители, роднини и 4-5 треньори, избухна в аплодисменти. Няколко човека, между които майката, бащата и треньорът на Гибсън, бършеха очите си. “Монарсите” се хвърлиха да го прегръщат, забравили за миг, че са загубили мача с повече от 20 точки разлика. “Гиби вкара кош! Гиби вкара кош!”, крещеше щастливата Сара. Самият мaлчуган се хвърли в прегръдката на треньора си, невярващ че е вкарал първия кош в изпълнения си с премеждия живот. От всяка клетка в лицето на дететo струеше неподправено щастие!

Виждал съм какво ли не, но за пръв път път в живота си виждах подобно излъчване. Понякога, казах си, слънцето не е термоядрена фурна, кипяща на 150 милиона километра от земята - понякога, както в този миг, слънцето е просто сиянието в лицето на едно изстрадало дете.

“Имате 30 секунди за разбор и трябва да напуснете залата, защото започва следващият мач”, уведоми треньора главният съдия. 30 секунди?! Децата наобиколиха наставника. Разбирането, че последният им сезон е свършил, най-после бе нахлуло в съзнанията им и бе напълнило очите им със сълзи. Роуън, Мат, Сара, Гибсън, моят син Емил… всички го гледаха с едно и също отчаяно очакване и сякаш тъжните им, плачещи очи питаха: “Нима всичко свърши? Нима това наистина е краят?”

 

"Монарсите" пред паметника на Джеймс Нейсмит, човекът, дал на света баскетбола, в Лорънс, щата Канзас. Гиби държи топката


Треньорът искаше да им каже толкова много неща в този момент: че са постигнали нещо рядко и ценно, играейки в мач, в който няма губещи. Че опровергавайки с труд и пот пренебрежението и съмненията на другите, са изградили черти в себе си, които ще останат с тях завинаги. Че баскетболът е вълшебна игра, но не е и никога не трябва да бъде най-важното нещо в живота им. Че родителите им са отгледали прекрасни, толерантни и добри деца, които са разбрали, че силата на един отбор се простира далеч отвъд звездите му. Че е опияняващо хубаво да печелиш мачове и титли, но нищо не може да бъде сравнено с усещането да връчиш слънцето на едно преследвано от тъмнина дете.

Че като треньор, той вече ги е научил на всичко, което е могъл, но те са го научили на много пoвeчe. Че е дошъл тук през континенти и океани от друг свят, преди толкова години за да осъзнае, че това, което споделяме като хора помежду си, е далеч по-силно от това, което ни дели. Че може би затова си заслужава да отведе малката история на „Монарсите” и момчето с половин мозък чак в далечна България и да я разкаже на хора, които биха я разбрали и оценили.

Че е достойно да прекараш живота си в търсене и споделяне на историите, които те вдъхновяват, но няма по-голяма отговорност от тази поне веднъж и ти да получиш възможността да станеш част от историята. Че човек може да прекара години в пътуване и търсене на уникални съдби и големи истини, но не трябва да забравя, че понякога най-скъпоценните истории са непосредствено до теб.

Че до края на дните си ще помни чистото сияние в лицето на Гибсън, когато вкара коша си. Че те още не го знаят, но след много години, когато възрастта се настани в походката им и в косите им има повече сол отколкото пипер, ще погледнат с усмивка назад към далечното детство и ще осъзнаят, че вече са забравили загубите, победите, треньора си и дори страховития Ноа, нo все още помнят в най-малкия детайл усмивката на Гиби… И никога няма да я забравят.

Да така е, исках да им кажа всички тези неща и още много други, нo имах само една нищожна половин минутка. Нямах никакво време, трийсетте секунди изтичаха, но за щастие, когато се вгледах в огорченитe от безцеремонно пристигналият край насълзени очи, си спомних онези хубави думи на майката на Гибсън от интевюто във вестника. “Не плачете, казах им. Това не е краят. Нима не разбирате? Това, скъпи деца, е само началотo!”


Снимки: Авторът и архив на семейство Хюстън



Коментари

Преслав Боруков: Няма лимит за мечтите ми във футбола (ВИДЕО)

Преслав Боруков: Няма лимит за мечтите ми във футбола (ВИДЕО) 21.06.2018 | 20:51

Юношеският национал и футболист на английския Шефийлд Уензди Преслав Боруков даде интервю за Viasport.bg два дни преди да се завърне в Англия за новия сезон.

още по темата»

Николай Кънчев: Не показахме пълния си потенциал (ВИДЕО)

Николай Кънчев: Не показахме пълния си потенциал (ВИДЕО) 27.04.2018 | 09:35

Треньорът на Черно море (2000) Николай Кънчев заяви пред Viasport.bg, че неговият отбор не е показал целия си потенциал във финала за купата на БФС срещу Септември при юношите старша възраст.

още по темата»

Важна информация за Фейсбук и Viasport.bg

Важна информация за Фейсбук и Viasport.bg 13.01.2018 | 21:47

На 11 януари основателят и собственик на Фейсбук Марк Зукърбърг направи изявление в социалната мрежа, в което обяви плановете й за тази година.

още по темата»