• Новини
• Тема
• Тенденции
• Коментари
• Интервю
• Репортажи
• Съвети
• Анализи
• Колумнисти
• Експерти
• Първенства
• Галерия

Разхищението ни съсипва живота, спорта и бъдещето

Една година е доста време и си заслужава да обърнем поглед назад, за да анализираме какво в състоянието на българския спорт и общество се промени (и в каква посока), откакто се захванахме с проекта viasport.bg. Дилемата е накъде вървим - към нормализация или към разпад.

Основите за спортуването на нацията се полагат в детско-юношеска възраст. И при малките и големите има две важни посоки за развитие на спорта – масовост и високи постижения. През последните 100 години те са имали различни цели и функции, които днес по света, а и у нас, изглеждат горе-долу така.

Първото подпомага обществото, защото колкото повече хора спортуват при по-добри условия, толкова по-малко пари отиват за здравеопазване, инвалидни пенсии, полиция и социални грижи или казано накратко: спортуващите млади хора са гаранция за солидарно, проспериращо и усмихнато общество.

Второто, пък е свързано с печеленето на купи и медали от малки и големи първенства, което е повод за радост и гордост, за ставане на крака и слушане на химна, снимки с победителите и опит за повишаване на и без това поизтънялото национално самочувствие; това дава шанс и за професионална кариера на 200 – 300 финансирани от държавата или частния бизнес състезатели.

Двете се пресичат в положителния пример (за съжаление има и отрицателни), който някои от спортните звезди могат да дадат на подрастващите и така да рекламират спортуването в обществото. До каква степен това е факт у нас, можете да си отговорите и сами, след като изброите Бербатов, Казийски и Пиронкова.


_{В по-развитите страни хората са осъзнали, че когато спортуващите са повече, тогава и големите състезателни успехи ще дойдат като логичен резултат.}

Нека не губим време и да видим къде сме ние в класациите,
съизмервайки се със страните от Европейския съюз, част от който сме (макар и понякога това да е само формално). Водени от мисълта, че защитниците на високото спортно майсторство постоянно живеят с мисълта за миналата или предстоящата Олимпиада, на която България трябва да се представи подобаващо, естествено е да видим какви са нашите постижения под петте кръга.

България на Олимпиадите в Гърция и Китай

На игрите в Атина през 2004 г. и Пекин през 2008 г. българските олимпийци спечелиха 3 златни, 2 сребърни и 12 бронзови медали. Това прави общо 17 медала, озвучени с три изпълнения на химна. Малко или много е това 17 можем да разберем, когато погледнем резултатите на останалите 26 страни в ЕС. Оказва се, че България е доста далеч от водачите Германия (90 медала), Великобритания (77) и Франция (73). Разбира се трябва да отчетем и далеч по-големия демографски и икономически потенциал на най-силните страни в ЕС. Какво става зад нас? На една крачка са Дания (15), Чехия (14) и Швеция (12), а прахта ни дишат Финландия (6), Ирландия (3) и завалиите от Белгия с мижавите им 2 медала. И сега сериозно. Нашата страна се намира на 11-то място от 23 държави от ЕС с медали от последните две Олимпиади. Ние сме в горната половина както сред медалистите, така и сред всички 27 страни-членки. Така да се каже, като за най-бедната, болната и изостанала страна под синьото знаме със жълтите звезди, нашата свети някак си по-ярко, защото високото ни спортно майсторство е на едно повече от прилично европейско ниво.


_{Очевидно не сме никак зле в класацията по медали (Пекин 2008), ако това не е най-най важното за обществото ни.}

Сега да видим как сме с масовия спорт
– този сред децата, юношите, младите, хората в активна възраст и подценяваната, но сериозна група на пенсионерите. Източник на информация за положението на континентално ниво е изследването на Евробарометър от пролетта на 2010 година, а на локално ще се доверим на отчетите на спортните федерации.

„Според публикувано днес (29 март 2010 – б.р.) от Европейската комисия специално проучване на Евробарометър относно спорта и физическата активност 40 % от гражданите на ЕС спортуват поне веднъж седмично, 65 % практикуват някакъв вид физически упражнения, а 25 % не се занимават почти никога с такава дейност, съобщиха от пресслужбата на ЕК. Ирландия и скандинавските страни имат най-сериозно отношение към спорта, като 23 % от ирландските граждани спортуват 5 пъти седмично или повече, докато Швеция, Финландия и Дания са с най-голям процент практикуващи „редовно“ или „доста редовно“ (най-малко веднъж седмично). За сметка на това едва 3 % от гражданите на България, Гърция и Италия заявяват, че спортуват редовно”, така пишат колегите от Фокус преди година, пропускайки да отбележат, че ако добавим към активно спортуващите и тези, които са отговорили „понякога” ние твърдо окупираме последното място на тази класация. (Резултатите от изследването вижте тук)

_{Изследването на Евробарометър показва, че спортуващите нации (тези с повечето синьо) гледат на успеха на Олимпийските игри и другите големи спортни форуми като бонус, а не като самоцел.}

Да повторим: Едва 3 % от гражданите на България са споделили, че спортуват в свободното си време. И тези 3 % са на възраст до 30 години. В рамките на ЕС средният процент на спортуващите е 65%.
Такааааа.

Преди да обобщим нека само да опитаме да вникнем в това “под 30 години”. То означава, че спортуващите над тази възраст у нас са в рамките на статистическата грешка, а останалите най-вероятно са предимно ученици и студенти. При малко повече усилие сигурно можем да ги посочим и поименно, но колко все пак са те в ученическа възраст? Нали от тях ще чакаме и масовостта, и медалите, и здравата нация и снимките с шампионите.

Според един доста оптимистичен и меко казано надут отчет на лицензираните федерации, в България в редовни извънкласни занимания със спорт участват 27 000 момчета и момичета от 7 до 18-годишна възраст. Това звучи внушително, но на фона на 625-те хиляди ученици от 1-ви до 12-ти клас е по-малко от 5%. Това "постижение" е едно нищо, което освен всичко друго страда от перманентна липса на нормална база за подготовка и игра, от мотивирани и квалифицирани треньори, както и от съвременна теория и практика на обучението. Няма да коментирам и основателните съмнения, че доста от тези 27 000 състезатели са картотекирани в по няколко клуба и в различни федерации. Това е огромната част от редовно занимаващите се със спорт млади българи. В останалата преобладават тези, които веднъж седмично играят футбол, баскет или волей в двора на кварталното училище и после три часа пият бири, за да наваксат изгубеното от коремната си обиколка.


_{В 1/3 от българските училища (1000 от 3000) няма нормална спортна база. Според Закона за физическото възпитание и спорта (чл. 47, ал. 4) в тях не може да започне учебната година. Това не трогва нито властта, нито учителите, нито родителите. Ощететените обаче са ясни - децата и бъдещето ни.}

Нека сега да се запитаме кой е главният ни проблем и как трябва да го решим.
Ако това е незадоволителното ни представяне на последните Олимпийски игри, то ние трябва сериозно да се готвим за срив в Лондон, защото такава е тенденцията. През 2004 имаме 12 медала, през 2008 – 5, а през 2012 оптимистичната прогноза е за 2-3. Но дори и да спечелим 15 ние няма да сме на 11-то място от страните в ЕС, а най-много на 8-мо, защото Румъния и Унгария печелят средно по два пъти повече медали от нас и едва ли ще ги изместим. Тоест за три места напред в тази класация, ние жертваме цяло поколение.

Това не е никак крайна оценка, защото основният ни проблем се е очертал от години и за да го видим нямаме нужда дори от проучването на Евробарометър. Достатъчна е една разходка в центъра на София, големите градове или някое шуменско село. Достатъчен е един поглед в произволно избран коридор на коя и да е поликлиника или болница. Достатъчна е само една криминална страница от рояка стари и нови таблоиди. Те са изпълнени с трътлести момичета и момчета, които имат повече болести, отколкото в пищовите на студент по медицина първи курс. Висококалорична и нискокачествена храна, никакво движение и традиционно асоциално поведение. Милиони млади и стари, които не мислят нито за себе си, нито за другите. Живуркане в будна кома с всекидневни жертви...

Така липсата на модерен масов спорт у нас води до съсипването на и без това топящата се нация.

Тук е мястото да цитираме печалната истина за здарвния ни статус. Годишно в България се регистрират от статистиката на Здравната каса около 40 хиляди инфаркта. Ако средно в Европа коефициентът за тази смъртност е 478 на 100 000 души, то у нас той е 737 на 100 000. Ние сме лидер по този показател в ЕС и с два пъти повече инфаркти сред хората в активна възраст (20 - 60 г.), спрямо развитите страни на континента.


_{Децата не са виновни, че често трябва да избират между едно и нищо, между предлаганите изкушения и липсващите спорт и клултура.}

Така стигнахме и до разхищението. Объркали важността на проблемите ние пилеем пари, което в критичен момента като настоящия е равносилно на кражба от бъдещето на България. У нас масово не се цени човешката личност, чудесната ни природа и с труд изкараните пари в държавата и бизнеса.

Повечето от нас не ценят това, което имат и логично нямат това, което искат.

Бедните искат пари, а богатите спокойствие. Здравите искат шанс за развитие, а болните втори шанс. Всички искат по-добро бъдеще, но малцина съзнателно работят за него извън ужасяващата егоцентрична представа за собствения успех. Замислете се, пука ли им на чехите, финландците и белгийците, че са след нас по-медали, когато техните граждани спортуват, работят и творят? В същото време мнозинството от нашите сънародници, масово работещи за по има-няма 300 евро, скъсва старите дивани от седене и лежане и се ядосва на поредната ни надежда за олимпийски медал, която е била хваната с допинг...

Политиката е като футбола, но не точно.

Тя е сложна игра за умни хора и има незаобиколими етапи във всяко свое проявление. Вземането на правилно политиуческо решение изисква: (1) да се направи анализ на проблемите, (2) да се поставят общите цели, (3) да се предложат политическите мерки и (4) да се направи калкулацията за необходимите средства. В конкретния случай, ако приемем, че заради постоянната криза, парите у нас не са в изобиле, трябва да се реши къде и как да се инвестират повечето от тях: в детско-юношеския и масов спорт или в подготовката за поредните олимпийски игри.

_{Ако повечето деца на България продължават да спортуват при такива условия,...}

_{...то на всеки медал от Лондон 2012 може да се гледа като пирова победа. С още един такъв успех и вече няма да има какво да губим.}

Ние видяхме проблемите и различните цели. Нека сега да видим политическите мерки и изразходваните средства. Министеството на спорта от дълги години прави бюджета си по един и същи начин – 3/4 отиват за високо спортно майсторство и олимпийска подготовка, а останалата 1/4 се дели на всичко останало. Не бе изненадващо, че и това правителство реши, тази година за ученически и масов спорт да отидат около 4 000 000 лв. (по 50 ст. на човек) или около 10 % от 34-те милиона на министерството за 2011 г. (Към тях трябва да се добавят и символичните средства, които се отделят от общините и частния бизнес за развитието на масовия спорт, отново за сметка на неколцина професионални състезатели и отбори.) В същото време за гонененото на заветните медали държавата дава повече от 27 млн. лв. или казано с други думи, на всеки лев даден за ученическия и масов спорт, държавата дава по седем за олимпийска подготовка и спорт за високи постижения. С тях се подготвят малката група на потенциалните медалисти и по-голямата от покрилите нормативите за игрите. Например, на Олимпиадата в Пекин през 2008 г. участвахме със 70 спортисти.  Министърът на спорта може да говори за приоритети, но приоритетът е един, той е ясно очертан (повтаряме, и от тази администрация) и очевидно не се нарича „Развитие на детския и масов спорт”.

Тук не броя стотиците спортни площадки, които се правят с цел да се открият, но без мисъл за стопанисване и които само след няколко месеца ще бъдат тотална щета. Така, както по всяка вероятност ще изглежда нашият спорт, а и цялото ни общество, ако това разхищение не спре, колкото се може по-бързо.


_{Огромна част от българските деца са жертва на дискриминация - те нямат достъп до нормални извънкласни занимания със спорт.}

За съжаление повечето от влиятелните българи (имащи пари и власт или власт и пари) в момента не виждат по-далеч от следващата прерязана лента, от мимолетното отъркване в шампионската слава и колекционирането на кънтящи на кухо тенекиени купи. Това предопределя нерационалния начин, по който те израходват своите, а често и нашите пари.

Малцина у нас разбират, че ако се промени посоката на управление ние първо ще избегнем сблъсъка с айсберга от демографски, социални и икономически проблеми, който се е изправил пред нас и след това ще поставим отлична основа, освен всичко друго, и за много бъдещи престижни спортни успехи. В момента обаче, в ежедневната истерия, все по-отчетливо се чува разговорът между капитана и боцмана на „Титаник”: „ Капитане, потъваме! – Да, но само ако знаеш какъв филм ще стане от това...”.  Е, признавам, и в нашия филм ще има хубава песен за финалните надписи. Вие знаете текста:

„Мила Родино,
ти си земен рай,
твойта хубост,твойта прелест,
ах, те нямат край."

И дано.