Екатерина Аврамова: Искам медал от Лондон 2012. Не знам дали ще е за България

Плуване
Добави в Svejo
    Ивайло Пампулов 02/04/2010 13:54
Екатерина Аврамова: Искам медал от Лондон 2012. Не знам дали ще е за България
След като България загуби Михаил Александров, решил вече да се състезава за САЩ, големите ни надежди в плуването са свързани с едно чаровно, 18-годишно момиче – Екатерина Аврамова. От година насам тя живее и тренира в Лондон, Англия, където ще е следващата лятна олимпиада през 2012 г.   

 

- Катя, от кога се занимаваш с плуване?
- Още от най-ранна детска възраст, като сме ходили на море се научих да плувам. Първото ми по-сериозно влизане в басейна обаче стана на 6-годишна възраст. Спортът, с който съм започнала, е плуването и надявам се с него да приключа (смее се).
Като малка много исках да спортувам нещо и с майка ми доста умувахме на какъв спорт да се спра. Избрахме плуването, защото развива абсолютно всяка една час от тялото за разлика от други спортове.
 


- Родителите ти спортували ли са?
- Майка ми Антоанета Аврамова също е започнала с плуване, завършила е НСА, била е в националния отбор по водна топка. Баща ми Иван Аврамов също е бил спортист и е завършил НСА, но няма кой знае какви големи успехи. В момента ние с майка ми и сестра ми живеем в Лондон, а баща ми е разведен с мама и си има друго семейство. Майка ми има салон за красота тук, в Лондон, и се грижи за нас.


- Как се озовахте в Англия?
- Идването на майка ми в Лондон беше заради мен. Просто нещата в България, както и сега ги виждам, не вървят изобщо. Аз наистина имам физиката и данните, за да искам да стана добра спортистка и майка ми реши, че трябва да се търсят варианти за развитието ми извън България. Тя взе решението, че ще бъде Лондон и се премести през декември 2006 г. Замина сама, без да знае и една дума английски език и в момента съм й страшно благодарна за всичко, което е направила за мен. Мъчи се много, докато стигнем до това ниво, на което съм в момента. В началото на 2008 г. взе сестра ми при себе си, а аз пристигнах февруари 2009 г. В началото ми беше изключително трудно, защото оставих всичките си приятели в България. Малко или много да прекараш 17 години от живота си на едно място, с едни хора и после да се преместиш в друг град, в друга държава, където познаваш единствено майка си, е стресиращо.

- А как те прие отборът ти и как всъщност го избра?
- В началото и там преживях ужасен стрес, защото по принцип тук трудно приемат нови хора. Това е частен отбор, казва се Илинг.
Още майка ми като пристигна и пусна документите ми в абсолютно всички клубове в Лондон. Всеки един от тях ме питаше по колко часа на ден съм тренирала и като разбираха, че съм прекарвала от 5 до 6 часа на ден в басейна, отказваха, защото не можели да ми осигурят толкова време за тренировки. И единственият клуб, който се нае да ми даде тази възможност, бе именно Илинг, който всъщност е вторият по сила клуб във Великобритания.
Избрах да се преместя през 2009 г., защото завърших ХІ клас и ми беше по-лесно да пропусна последния ХІІ клас.

- В България при кой тренираше?
- Първият ми треньор, който ме научи да плувам, се казва Жорж Станкович. Той е приятел на майка ми, били са състуденти в НСА и тя реши, че той е най-добрият вариант. Тя самата се опита да ме научи, но нещата при майка и дъщеря не се получават – не се вземат така на сериозно, както при друг треньор. Много съм му благодарна на г-н Станкович, защото всичко дотук съм научила от него. Изкарах при него 7 години, след което се преместих при Кристиян Минковски и тренирах при него 6 месеца преди да тръгна за Англия. Реших, че е по-добре в България да си имам един стабилен клуб, тъй като трябва да имам картотека, за да мога да се състезавам у нас. В момента съм при Георги Дангалаков в клуб Олимпия и на републикански се състезавам за тях.

- Как протича един твой ден?
- Като пристигнах на 4 февруари 2009-а, на 5-и в 5 ч. сутринта беше първата ми тренировка.

- Защо толкова рано?
- Защото от 5 ч. целият басейн е свободен за нас. В Англия има асоциация, наречена GLA, която държи по-голямата част от басейните. Басейнът, където нашият клуб тренира, също принадлежи на тази асоциация. Ние тренираме толкова рано, защото свободното плуване започва от 7 ч. сутринта. Аз се готвя от 5 до 7,30, после съм на фитнес, малко почивка и отново съм в басейна от 16,30-17 ч. до 20,30 ч. Така ми се събират по 8-9 часа на ден тренировки.

- При кой треньор се подготвяш в Илинг?
- Казва се Дейвид Хичкок. Той има няколко олимпийски медалисти, финалисти на европейски и световни първенства, както и на Сommonwealth games. Много добър треньор е и вече мисля, че това му е 30-а година стаж. Много уважаван човек е.
Тази година получих доста предложения от американски университети за пълна стипендия и обучение в Америка, но отказах именно заради треньора ми. Иска ми се при него да завърша състезателната си кариера.

- Има ли други изявени състезатели в твоя клуб?
- Като цяло клубът е на много високо ниво. Нашите щафети са в Топ 10 на света. Имаме един национал, който участва на европейски и световни първенства за Англия, имаме участник на олимпийските игри през 2004 и 2008 г. за Ангола. Всички са доста силни плувци и може би затова и аз повиших така нивото си. Между нас има голяма конкуренция и това ни тласка всички напред. Когато пристигнах, аз бях 4-а по бързина състезателка на гръб в клуба и за 3 месеца станах най-добрата.


 

- В Англия участваш ли в състезания на клубно ниво?
- Да, картотекирана съм към клуба и имам право да участвам в техните национални и регионални състезания. Само на международно ниво нямам право да се състезавам за тях.

- А имала ли си такива предложения?
- Не, явно още чакат и още не са доволни от постиженията, които имам, но не съм далеч от мисълта, че ще получа такива предложения.


- А дали си близко до мисълта да ги приемеш?
- Зависи какви са предложенията. Трябва да ми предложат нещо повече от това, което получавам в България, което за този етап е достатъчно. За в бъдеще обаче не знам.

- Когато не си на тренировки, с какво се занимаваш?
- Записах колеж и уча английски и английска литература. През седмицата съм всеки ден без вторник от 11 до 13,30 ч. Така че денят ми преминава в тренировки и учене. За мен време за забавления няма, защото тренирам 7 дни в седмицата – в събота и неделя само по веднъж на ден, но умората се натрупва и си оказва влияние. За купони и излизане по заведенията и дума не може да става.

- Това не е ли много трудно за едно младо момиче – да се ограничава тотално?
- Моята мечта е, да съм жива и здрава и ако Господ наистина го позволи, през 2012 г. на олимпиадата в Лондон да се кача на стълбичката за награждаване. А всяка мечта иска жертви. Дори и да не стане, аз ще съм щастлива от факта, че съм дала всичко от себе си и съм опитала всичко, за да го направя. За да стигна до там обаче, аз трябва да съм отдадена изцяло на спорта. За мен животът в момента е плуването. Ще дойде време и за купони, и за гаджета, и за семейство. Знам, че всички мои връстнички могат да си помислят, че съм луда, но мен това ме изпълва с радост и ме крепи всеки ден – мисълта, че отивам на басейна и правя нещо, което един ден ще ми се отплати.

- Имала ли си моменти, в които ти е идвало да се откажеш?
- Имало е моменти на тренировка, когато съм казвала „Не мога повече” или в които съм плакала от факта, че ми е толкова тежко, но винаги съм продължавала. Но не съм имала такъв момент, в който да кажа, че се отказвам. Може би към края на миналия сезон имах един момент, в който чаках почивката с огромно нетърпение и исках тя да дойде по-бързо. Нашият сезон започва септември и свършва юли-август и от септември до днес аз съм направила 6-7 състезания. За това време българският национален отбор има само едно състезание – републиканското преди две седмици. При мен тук тренировките са много по-интензивни, имаме много състезания, лагери, натоварвания и може би към края на година изпитвам нужда от почивка, но не и да зарежа всичко.

- Какви са по-скорошните ти планове по пътя към осъществяване на голямата ти мечта?
- С треньора ми сме планирали участие и финал на европейското през лятото. Декември имам световно в Дубай и също ще гоним финал. Имам няколко големи състезания и се надявам да успея да реализирам времената, които са ми нужни. Най-добрите ми постижения са на гръб, но плувам и кроул. На големите състезания обаче ще плувам гръб.

- Сестричката ти тренира ли?
- Все още не, но вече й е време. Елизабет започва училище в 9 сутринта и свършва в 17 ч. Няма кога да тренира, но скоро трябва да започне. Тя сега е втори клас, защото в Англия започват по-рано. На 5 годинки беше първи клас.

- Имаш впечатления от България и от Англия. Къде толкова изостава нашата страна относно развитието на детско-юношеския спорт?
- Според мен проблемът идва от родителите. В България те не натискат децата си да тренират, когато са малки, а това идва изцяло от родителската грижа. Аз вече съм на 18. Бях си в България преди 10-ина дни и гледах децата VІ-VІІІ клас в училище – те се обличат по-екстравагантно от мен, имат повече грим по очите си от мен, постоянно са по кафета с цигарите в уста, с телефоните в ръка. Аз това не го приемам. За мен едно 6-7-годишно дете или 14-15-годишно трябва да учи, да спортува и родителите изцяло да се занимават с неговото правилно изграждане като личност. За мен първото и най-важно нещо са родителите.
След това идва ред на клубовете – треньори имаме доста и някои от тях на много добро ниво, но само на един или двама им се занимава с голям спорт, защото такъв се прави много трудно, иска много лишения и от двете страни (моят треньор става 7 дни в седмицата в 4 ч. сутринта). Така че – не знам, има много неща, които трябва да се оправят в системата на българския спорт. Няма пари, а без пари нищо не става, няма спонсори...

- И понеже говорим за пари, твоята подготовка изцяло на гърба на майка ти ли е?
- Да, изцяло.

- А как е в Англия – има ли специално финансиране за децата-спортисти?
- Въпросната асоциация – GLA, в началото на всяка година има стипендии, които се отпускат веднъж годишно. Общата сума е около 3 млн. паунда, която се разпределя между всички. Те пускат електронна брошура, която се попълва като вписваш времената, които си дал в състезания, най-добрите си класирания, мястото си в световната ранглиста и оттам те определят каква сума да ти отпуснат. Те варират от 250 паунда до максимума от 2000 паунда. Това е един от начините, с които се подпомага детско-юношеския спорт. Освен това, ако лично аз се състезавам за Англия, тук мога да намеря много спонсори, каквито и децата дори имат. Спонсорите тук им отпускат коли, месечни заплати, грижат се за тях – състезания, билети, масажисти, въобще всичко, от което имат нужда. Което българите не го правят.

- Коя е най-важната ти победа?
- За мен победа е всеки един рекорд, който подобрявам. Той показва колко труд съм вложила, колко лишения съм преживяла и колко други неща пропускам. Един вид това е душевната ми отплата. Когато спра хронометъра и видя, че съм направила нов рекорд, това е страхотно чувство.



Снимки: личен архив


Коментари